Портал » Начало форум » Гараж » Performance & Tuning

 

Напиши нова тема Отговори на тема
Автор Съобщение
 Заглавие: Какво може биелата(В235)
МнениеПубликувано на: Чет Сеп 13, 2012 11:11 pm
 

Аватар

Регистриран на: Вто Юни 26, 2007 9:11 pm
Мнения: 1692
Местоположение: FUGM
Автомобил: saab FUGM
Дали на някой не са му останали В235 биели от модела които са скосени в буталото при смяна на мотор или друга повреда.Можем да направим сделка за налични такива,че Трионик корифеите са затиснали зелето от сега с тях.

Така изглежда модела:




Ранното слънце близнало върхарите на гората и пратило сянката й в пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти. Дочул се далечен, тежък тътен, нараснал, приближил, и от гората, като гърмял с копита, се появил красив черен кон с бяла звезда на челото. Загледал се далече-далече, там, където полето и небето се сливали, разтъпкал се, сякаш се подвоумил — и препуснал с все сила към полето; препущал, препущал, докато се строполил, спрян от невидима стена. Скочил, заблъскал я с копита, зацвилил яростно и силно, от устата му покапала пяна… Но стената не го пущала. Накрая утихнал, изпръхтял, отърсил грива… и се превърнал в много стар старец: прегърбен, брадата му като сняг, а лицето по-сбръчкано от печена ябълка. Облегнал длан на таз ми ти невидима стена и пак се загледал в хоризонта — дълго и жадно, с умислени бистри очи.

От храстите отвъд стената се подал друг старец… Какъв ти друг — същият, досущ: и лицето му същото, и брадата, и толкоз прегърбен. Само ръцете му — с дълги остри нокти. А в очите — злорадо пламъче.

— Блъскаш ли се, брате, блъскаш ли се? — изкискал се Злоокия. — Аз па го това не мога — хем да знам, че няма да мина, хем да се блъскам.

— Пак ли се довлече, брате? — дори не го погледнал Бистроокия. — Е, ако това си дошел да ми речеш — иди си.

— Харно, ама не разбра ли досега — човек, какъвто чакаш, никога няма да мине. Такъв се не пръква, брате. Ако е умен — няма да е сиромах. Ако е щедър — няма да е дълголетен. Ако е хитър — няма да е весел. Аха… И вечност да чакаш — все тоя вятър.

— Не бързам, брате.

— Па зер аз бързам? — облегнал длани в неговите Злоокия иззад невидимата стена и засъскал в лицето му. — И да го срещнеш, по ли хитър от мене ще бъде?… Или се надаш, че току-тъй ще ти се дам?… Да се не знаеме — как да е, ама се знаеме. И какво можем знаеме, и какво не можем. А?…

Дръпнал се от стената, изкискал се, подскочил и се превърнал в едър, силен гарван. Изгракал и като размахал тежко крила, литнал и се стопил в небето.

А в това време от полето към гората приближавали човек и магаре, натоварено с два коша хума. Бистроокия се дръпнал от невидимата стена, седнал под храста край пътеката, извадил от торбата царевичен мамул и зачакал да приближат. Вече се виждало, че човекът е млад селянин с миши очички и сипаничаво лице.

Бистроокия отронил зрънце от мамула…

…и там, в краката на Сипаничавия, меко иззвънтяло. Блеснала златица. Сипаничавия се втрещил изумен и невярващ… па се хвърлил отгоре й по корем, сякаш ловял нещо живо. Мушнал я в пазвата и забързал да настигне магарето.

Бистроокия, присвил очи, отронил второ зрънце.

Този път Сипаничавия, съзрял златицата, мигом я настъпил, огледал се и макар че нямало жива душа, крадливо пъхнал и нея в пазвата. Веднага се разтревожил, преместил ги в пояса — още повече се разтревожил, върнал ги в пазвата и като осъзнал най-сетне, че са негови, изревал облещено, диво и безсловесно, хвърлил се върху товара, разсипал го, разтрошил кошовете, зло ритнал магарето и го пропъдил с камъни. Отдъхнал, пристегнал пояс и поел към гората. Бре, ама това същият човек ли е?… Вече стъпвал като тежък чорбаджия.

Бистроокия го изчакал да се изравни с храста и заплакал. Сипаничавия настръхнало отскочил, но като видял безпомощния старец, сърдито плюл, ядосан на напразния си страх.

— Брей! Дърто! Защо ревеш т… тука така… ннн… внезапно и… Няма да ревеш така! Аааа!

— Що да чиня, момченце. И ти да си, и ти ще заревеш.

— А, ядец. Моето реване свърши. Дойде ред други да реват, па аз да се смея. — И щастливо се почесал през ризата. — Е, я речи, защо цивриш?

— Голяма пакост направих, момченце. Вчера синовете ме проводиха с три златици, да им избера волове от чаршията… И когато седнах е тамо, да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, леле, двете съм ги изронил, леле…

— Шт, трай! Трай!… Що рече? — лакомо се огледал Сипа-ничавия и умилено приклекнал. — Лъжеш. Не е харно така, стар човек, пък лъжеш.

— Тебе лъжа, мене истина, момченце. Втори ден, как троша нозе, та я шетам и повтарям тая пътека — ега ги найда, ама… очи пусти — кьорави, нали не виждат вече… Дали щеш ми помогна, а, момченце?

— Дадено, бре! — чак заплакал от щастие Сипаничавия. — Само я покажи третата — като диря, да знам що диря!

— Ей такива бяха, момченце — разтворил длан със златица Бистроокия, — досущ като близнета…

Но преди да довърши, Сипаничавия плеснал отдолу дланта му, златицата литнала и той ловко я хванал.

— Оппалаа!… Тая — най-палава — пуснал я в пазвата и станал. — Сега, както я гледам работата — докъм пладне съм втасал на чаршията. Хайде — капа над вежда.

— Зер ще ми я вземеш и последната, а, момченце?

— Па как инак?

— Немой така, момченце — примолил се Бистроокия. — Синовете ще ме пропъдят.

— Ох, то ако минеш с едното пъдене — харно, ами дано се друго не сетят, деденце, че като те гледам, отдавна си за оня свят — и съчувствено заплакал. — Няма да им се сърдиш, три златици са това, как се сбират? Сигур цял живот от залък са делили. — И като изхлипал, пребъркал торбата му и задигнал и краещника, и главата лук. — Хайде, ще поемам, че мене ме сега грижи чакат. Мене ме вече еднаж купуване, триж продаване чака. Лесна е твоята.

И поел към гората. Умилено попипал златиците през ризата, изкискал се през сълзи, сякаш от гъдел… Внезапно смехът секнал, ококорил се и спрял като вкопан. Бръкнал в пазва, ужасено облещен изхвърлил змия, бръкнал пак, задърпал, завъртял се, още две змии засъскали в шепата му — изревал, захвърлил ги напреде си и хукнал сляпо към полето, тичал като подпален, докато се спънал и се проснал в цял ръст.

Бистроокия го гледал неподвижен и спокоен.

Сипаничавия се изправил, огледал разсипаната хума, разтрошените кошове, магарето, което си пасяло встрани… Вдигнал камък и тръгнал към Бистроокия, навел глава като бивол.

— Мммм, магьосник с магьосник. Твое тегло, та ничие.

— Стой!… — властно вдигнал ръка Бистроокия. — На три стъпки пред тебе има преграда! Невидима! Няма да я минеш!

Сипаничавия яростно се втурнал и като хласнал глава в невидимата стена, друснал на камънака. Опомнил се, ударил с юмрук, зашарил за пролука и вместо да се уплаши, съвсем озверял.

— Махни я!… Веднага!

— Де да можех, момченце… — тъжно се усмихнал Бистроокия.

— Гавротиш ли се?… Ти я направи — ти я махни! Живо! Ааа, ще те изям с брадата барабар… Броя до три! Еднооо…

— Бъркаш, момченце. Не я направих аз. Имаше я.

— Кому ги брътвиш? Нали одеве минах! На два пъти дори!

— Мина, защото не знаеше за нея, глупако — изправил се Бистроокия.

— Безчет неща не помагат на човека, само защото не знае за тях. И безчет прегради му не пречат, докато не узнае за тях… — И тръгнал към гората.

— Чакай!… Деденце!… Ей, магьосник, не си отивай! — свлякъл се на колене Сипаничавия. — Закъде съм сега с тая съсипана стока! Ти си виновен! Недей ме така оставя! Дай баре една златица, само една, а, можеш ли?

— Мога — спрял Бистроокия.

— Ама, да не става на змия, можеш ли?

— Мога…

— Тогава дай баре две, а, дай да се подхвана и аз веднъж, бре, магьосник! До гуша ми е вече тая канска беднотия, бре!… Дай да живна и аз най-сетне, бре!… Не съм ли човек и аз?

— Не знам… ще ли ти е за добро, момченце… — замислил се Бистроокия, — че с две златици магарето пъдиш, а с три — сиромашка торба обираш, а?…

— Сбърках! Няма вече! — заплакал Сипаничавия. — А?… Като има грешка, няма ли прошка?… А?…

— Така да бъде — помълчал Бистроокия. — Но помни — ти си го поиска.

Отронил от мамула зрънце, второ…

Сипаничавия се взрял в двете златици, звъннали зад гърба му. Взел клечка, побутнал ги… Златици като златици. Но не ги прибрал в пазвата — изхлузил цървула, пуснал ги в него и го затътрил за връвта. Яхнал магарето и го подкарал бавно, влачел цървула подире си, без да къса очи от него, и се отдалечил натам, откъдето дошел.

Бистроокия гледал подире му, докато се смалил и изчезнал в полето… Вдигнал длани, превърнал се в Звездалията и като се разиграл, препуснал обратно в гората.
2

В тронната одая на палата, застлана с кожи и китеници, гърмяла свирня: десетина свирачи с лъскави тръби, зилове, тамбури, гайди и тъпани се стараели до изнемога. Дирижирал ги с меча си главният капелмайстор и началник на стражата, боляр Вълкашин — нисък и широкогръд, та чак квадратен, с бойни доспехи, с токове на чизмите, вирнал брада като метла, примижал… Болярка Зуна, кокалеста, с хищно лице, държала паница с благовоние и пръскала в такт. Болярка Гергина, тантуреста, с лице като погача и сложна фризура, стискала свитък-пергамент. Главният ковчежник, боляр Мушан — щърб и кьосе, със седефено сметало на пояса и обеца на ухото, уж се бил вторачил в пясъчния часовник, а скрито наблюдавал царица Параскева. По конското й лице се четяло нетърпение и закана. Запретнала фусти, сновяла с мъжка крачка от стена до стена. Четири слугини я пресрещали и й веели с големи пъстри ветрила.

Главният знахар и гадател Парапун, дълъг и много космат, усърдно подготвял тавата за предсказания. Налял вода, препипал гердана от торбички и кратунки с тапи, капнал от една, отсипал от друга, добавил щипка треви, ситно нарязано перо, разбъркал. Обиколил тавата, нещо й заповядал, прескочил я и като се поклонил на Параскева в знак, че е готов, тревожно застинал.

Параскева, заслушана в свирнята, внезапно кипнала, хвърлила сребърното огледало по Вълкашин, той свалил меч, свирнята секнала и гласът на царицата оживял насред дума:

— …Четири години вече как ти го втълпявам това място, щурако! Вникни най-сетне с тая желязна капела: кога утре заран Жеко влезе и прочувствено скърши коляно — тогава „рум-рим-парам-пам“! А щом зине, та щастливо рече: царице, ликувай, хванахме го най-сетне, маретския му Звездалия! — тогава „рум-парам-пам, там-трай“!…

Вълкашин нервно се изкискал.

— Ау, не вярва, че тая нощ вече ще го хванат — зловещо се ухилила с огромната си начервена уста Параскева. — А, Парапунчо?… Мисли, че и този път няма да го сполучиш заклинанието, дето напусто го тъкмиш вече петдесет месечини време — и заплашително се взряла в лицето му. — А?… Или и ти не вярваш?

— Царице! — изтръпнал Парапун. — По-харно вземи един нож и ме ръгни в сърцето, отколкото да ги слушам тия съмнения.

— Свирачиии, пригот-вис! — изревал свирепо Вълкашин. — В очите ме гледай, в очите ме гледай! — и вирнал меч. — Повтаряме „Щастлива вест споходи ни в таз утрин блага“ с пълна тържественост! Както го иска нашата пресветла! Да й дари небето пълно успокоение!… Иииии, ат — два!…

Но не замахнал с меча, защото тъкмо тогава главният разпоредител и съобщител на палата, дебелият и натруфен боляр Боню, въвел едроглаво същество с рядка брадица и къси панталонки. Боляринът извадил от пояса сребърно чукче, ударил камбанката, която висяла на ръката му, и обявил:

— Внимание! Нашата надежда и упование, принц Пулейко!

Принцът, лудостно ухилен, се унесъл в камбанката, посегнал към нея с пръст…

— Мамино слънчице ненагледно! — умилено разперила ръце Параскева. — Мамин левент нежничък, боже!… Пулейкооо! Я кой те вика, мами!… Я поглеж насам… Насам, съкровище безценно! — напразно опитвала да отклони вниманието му от камбанката. — Насам, бре!

И като въздъхнала, мощно го зашлевила. Пулейко равнодушно люшнал глава, мигом забравил камбанката и се вторачил в лицето на майка си.

— Ха такааа!… Какво ще рече на мами царица нейното мило слънчице?… Какво казва на майка си един любящ син, като я види привечер?… Доообър веееечер, миииила маааами, ти си… що?

— Кон!… — подсмъркнал с отворена уста Пулейко. — Конконскиффффт!

— На, и той все за тоя пусти Звездалия мисли, маминият — трогнато го целунала Параскева. — И неговото се търпение изчерпи. Колко лета вече, откак най-отбрани царкини-принцеси си пратиха гълъбите и чакат на крак да ни дойдат, та сгледа да направиме!… Протакаме ли още, някоя може лошо гърло да я събори, друга — бясно куче да я ухапе… — И повела Пулейко към златното столче до трона.

— Ннннема царкина апе куче!… — ревниво изревал принцът. — Пулейко апе! — и като се тръшнал на земята, яростно заритал. — Пулейко ам-ам, апе!… Сички апе!…

— Пулейко, мами, Пулейко — успокоила го Параскева, вдигнала го като вързоп и го сложила на столчето. После зло изгледала болярите. — На, почна да ми отговаря — и тупнала с крак. — Какво чакате?

Парапун се поклонил дълбоко, показал на Гергина да седне до тавата, огледал снаряжението си и кимнал към Боню.

— Пристъпваме! Към петдесет и шестото! Последно! И абсолютно последно! Заклинание! — пропял тържествено Боню, ударил камбанката, обрал с длан звука й и се дръпнал.

Парапун закрил очи и започнал да се поклаща:

— Фиууууу!… Фиууууууу!… — вдигнал ръце и се вцепенил. — Звездо Керванджийке, леле, Вечернице!… Ако ме чуваш, прати струна-лъч те у тая жена болярка Гергина, та проговори с нейната уста!…

И остро я посочил. Болярката скрито се спогледала с болярите, затреперала ситно-ситно и започнала неразбираемо да бръщолеви.

— Ау, настръхвам!… — силно прошепнала Зуна с очи в Параскева. — Вижте, цялата настръхвам!…

Параскева яростно изшъткала.

— По-ясно!… — викнал Парапун. — Отвърни ми, чуваш ли ме?

— Чувам те! — обадила се с тънък „звезден“ глас Гергина. — Защо ме викаш толко тревожната?

— Грижа имаме, сестрице!… От памтивека един ми ти магьосан кон Звездалия как шари по пълна месечина от гора у ливада и никой го не може хвана! А кога се навремето пръкна ненагледният ни принц, що го орисаха орисниците?… Докато не яхне тоя Звездалия, ни да възмъжее, ни да се очовечи! Поради което вече петдесет и повече месечини, как му го отлагаме пълнолетието!… Ама, ще ме питаш — що от това?

— Няма да те питам, а ще се изкикотя силно и подигравателно! — тънко се изкискала Гергина. — Защото, намясто да се радвате, че не сте го хванали досега, вие клюмате носове! Ако го бяхте хванали, какъвто е буйно неуловим, и ваш Пулейко го яхнеше, какво щеше да стане?… А, траеш като пукал. Аз, макар че съм звезда и нямам глава, като разсъждавам, така си викам: по е за предпочитане един принц да си е нежен и непълнолетен, отколкото пълнолетно-възмъжалата, пребит! Първо си го направете тоя Звездалия кротък и годен за яхане от принц, па тогава го ловете!

— Харно мари, душко, ама — смили се, та речи: как?

— Тебе ли да те уча, бре? Па кой освен тебе го знае онова много тайно заклинание, спроти кое няма сила да попречи? Па нали друг такъв главен знахар и гадател царицата и със свещ да тражи, пак няма да найде?

— Ау, вярно! — сякаш се пробудил Парапун. Обиколил тавата с танцуващи стъпки, заподскачал все по-необуздано, топнал длан в тавата и се оцъклил. — Фу-фу, коне Звездалийо, фу, бясна гидийо!… У сред гора, у сред гора завърни, бела ливада намери, бела ливада спроти бела месечина! Кротко се биле напаси, та на кротко агне стани!… Хруп-хруп, хрррр-уп! Пълна мешина, кротка гърбина! Ха така! Те така.

Гребнал с кратунка от тавата, изнурено политнал и се строполил пред трона с протегната ръка:

— Принцът да пийне.

— З… защо? — подозрително се дръпнала Параскева.

— Да хване сила заклинанието. Свършено е със Звездалията. До среднощ ще найде кроткото биле, ще се нахрупа и ще доприпка при Жеко, кротък като агне. И ще бъде хванат абцелютно и безвъзвратно — отново протегнал кратунката Парапун.

Параскева го огледала, огледала и болярите… Изревала, поруменяла от надежди:

— Да ме не лъжете пак нещо, върколако!… Помни какво говориш! — взела кратунката, помирисала я… — Пулейко, ха, мами…

Но Пулейко отдавна спял с отворена уста, както си седял на златното столче.

— Пулейко! — разтърсила го Параскева. — Мамино съкровище безцен-нооо!… Я какво ще му даде мами на своето любимо слънчице!…

И пак го разтърсила, и пак — по-силно… Па въздъхнала и мощно го зашлевила. Пулейко мигом се ококорил.

— Ха пивни, мами, от туй ми ти пиво наречено… И поднесла кратунката към устата му.

Пулейко се вторачил, лапнал я светкавично, като влечуго муха — и я погълнал, без да дъвче.
3

Стоедин вървял през полето леко и весело, нищо, че дрехите му били кърпени — на рамо тояга, на тоягата торбица, а в нея и погача, и глава лук — ще помине ден-два, пък натам — все ще срещне хора, да им поработи.

Спрял да поотдъхне. Сянката му се протягала далече напред — към гората, почервеняла от лъчите на залеза. Преместил торбата на другото рамо и пак забързал… В нозете му нещо иззвънтяло, погледнал — златица! Бре, пусто — ама, вярно, златица!… И на дланта тежи, и лъскавее… И от другата страна лъскавее…

— Убре-дебре, имало късмет, бре!… — зарадвал се Стоедин. — Кон ще си купя! Нива ще си купя!

И тъкмо тръгнал, в нозете му пак иззвънтяло. Взел и втората златица, пуснал и нея в пазвата, па като затичал, като заподскачал, като викнал в пустото поле с цяло гърло:

— Убре, късмет мой — брат мой!… Къща ще си вдигна, та на два ката ще я възправя!… Сбогом, сиромашийо проклета! И спрял: звъннало трети път.

— Брей, късмет мой… — утихнал Стоедин. — Брат ли си ми, враг ли си ми? Толко хубаво — не е на хубаво. — Приклекнал, загледал третата златица.

— Ами с тебе що да чиня?… Я си я гушни и нея в пазва бре, Стоедине. Така де. Тая къща двуката си иска салтанатите, зер ще й пристъпиш прага такъв одърпан. Ами да! Нови потури ще си купиш…

Пуснал в пазва и третата златица и пак тръгнал.

— Па и кенар риза, па и лачени кундури… И кехлибар броеница… Е, защо ми е броеница? По-харно пояс пискюллия…

Като наближил храста край пътеката, дочул плач. Учудено се озърнал и видял Бистроокия.

— Защо плачеш, дядо?

— Ох, не ме питай, момченце. По-харно вземи камък, та ми смажи чутурата, лелеее…

— Немой така бре, човече — приседнал до него Стоедин.

— Я речи що е толкова станало. Речи, да ти олекне.

— Аз се, момченце, от гурбет прибирам. Остарях по чужди краища, ама баре късмет имах, та спастрих четири златици. Пойдох си най-после за дома — нали навремето челяд оставих, да я зарадвам. Правех сметка кому кон, кому къща двуката да купя, па и у някоя дрешка да ги пременя… А кога седнах тука да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, лелеее…

— Мълчи малко, мълчи сега! — почудил се какво да прави Стоедин. — Бре, да се не види!…

Засмял се, без да му е смешно… и му станало смешно. И се разсмял така щедро, че лицето му грейнало.

— До злато да опира, деде, до здраве да не опира, така ли е?

— Така е и не е така, момченце — вайкал се Бистроокия, — че то, голо здраве — жива болест!…

— Добре де, я… я поглеж ееее — там! — посочил му небето. Големият гарван тежко махал крила, приближавал. — Я му се помоли да ти ги върне. Ха де!

Бистроокия се загледал в гарвана и се престорил, че не усеща как Стоедин пуща златиците в пазвата му.

— Ха със здраве, дядо! — изправил се Стоедин. Олекнало му.

— Стой, момченце! — пъргаво скочил Бистроокия, извадил златиците от пазвата си. — Как стана това бре, я ги — всичките!

— Не знам, дядо, питай гарвана. Сигур ги е нашел, па е разбрал, че са твои…

— Мои!… — запречил му пътеката Бистроокия и го загледал тежко и кораво. — Злато е това, момченце. У кого е — негово е. — И протегнал длани, сякаш го подканял да вземе насила златиците, да му ги ограби. — Как се печели такова имане?…

— Не ме грижи, дядо, ще спечеля и аз — заобиколил го Стоедин. — Що са дни — напред са.

Махнал за сбогом и се отправил към гората.

— Не бързай! — изпреварил го Бистроокия. — Да имаш някой залък, че съм гладен?

— Па може ли на път без залък? — учудил се Стоедин, веднага развързал торбата и му подал и хляба, и лука. — Да ти е сладко!

Хапнал залък Бистроокия, хапнал втори…

— А кой си ти бре, момченце, от къде и за къде?

— Стоедин съм, дядо. Така ме орисали, така ме кръстили — сто и една годин да живея. Тъпча я тая земя, та си диря хляба, къде ми очи видят. Що земи съм пребродил — чет нямат. И гол в пчелин съм връзван, и в кладенец съм давен, и с ножове съм боден, и в зандан съм хвърлян, и от магаре съм падал… и все съм оцелявал. Сиромах човек се не затрива, само да го работа не плаши. А мене ме не плаши… Де, хапни си, защо спря?

— А, моето ядене — толкова, момченце. Сполай — усмихнал се Бистроокия. — Ами с какво да ти се отплатя, не знам… — и най-сетне се решил.

— Чувай, има едно нещо — притежаваш ли го, ще си най-могъщият под небето! Капка за царство ще мениш!… Чувал ли си за живата вода?

— Малко ли приказки се приказват, дядо — съчувствено поклатил глава Стоедин. — И за какво ли не.

— Не са приказки! Има я! Знам и къде е, и как се стига до нея!

— Че тогава защо не идеш да си я вземеш?

— Не мога, момченце — помръкнал Бистроокия. И пак се примолил:

— Я иди ти, а? Не те лъжа — най-могъщият ще станеш, исполин ще станеш, голям като света ще станеш! Не вярваш ли?

— А, вярвам — нарамил торбица Стоедин. — Ама ми не трябва. И така съм си добре. Прощавай и — със здраве.

Поел към гората и скоро дърветата го скрили.

Бистроокия въздъхнал, пристъпил към полето, загледал се пак далече-далече и опрял длан в невидимата стена. Злоокия се подал иззад храста отвъд стената и подигравателно се изкискал:

— Този пък — не ще, а, брате?… Не ще, не ще, не му трябва!

— Може и да му затрябва — усмихнал се сякаш на себе си Бистроокия. — Не му ли затрябва — другиму ще затрябва. Все някога някому толкоз ще затрябва, че ще я стигне. И ще я донесе.

Вдигнал длани към небето, превърнал се в Звездалията, отърсил грива и затичал към гората.

— Надай се, надай — напусто се надаш! — изкрещял подире му Злоокия. И млъкнал, защото бил само много зъл, но не и глупав, та да приказва, щом няма кой да го чуе. Подскочил, превърнал се пак в оня ми ти голям-голям гарван и се шмугнал в храста.
4

Месечината, кръгла и бяла, огрявала меките пасища, които се надигали към хълма и опирали чак в гората.

Портата на царските конюшни била широко отворена. Спотаили се вътре, в тъмното, конярите гледали към хълма. Десетина, начело с главния коняр Жеко, яхнали най-бързите коне и стиснали аркани, били готови да препуснат всеки миг. Другите държели муцуните на животните — да не би някое да изцвили.

Конят на Жеко, бял като сняг, нетърпеливо биел с копито.

Гледали към хълма и жените, и старците, скупчили се в сянката на колибите. Сред тях — и Невянка, облечена в чувал, а главата й била така дебело омотана в дрипи, че се виждали само устата и очите и не се разбирало момче ли е, момиче ли е. Ясно било само, че е човек. Много зеленоок човек.

Всички били тревожни и нетърпеливи и не смеели да шукнат. И само тя спокойно се усмихвала.

Гледал към хълма и съгледвачът на боляр Боню. Покатерил се в клоните на самотното дърво сред слънчогледовата нива, лющел семки с безизразно лице… Оттам, макар и отдалече, хълмът се виждал добре. В края на нивата, край синора, под гъстака диви круши лежали и чакали пет коня и четирима мъже. Единият тихо похърквал, подложил под главата си рибарско серкме.

Гледала към хълма и зрителната тръба, която Парапун закрепвал на прозореца. Одаята му била под самия покрив на кулата. По гредите висели изсушени прилепи и жаби, връзки пера и треви, мехове и торби. Край огнището — делви, казани и кошници. През ниската сводеста врата се виела стълба надолу, а през другата, по-широка врата, се виждала площадката зад крепостната стена на палата и там — четири клетки с четири гълъба.

Изкачил стълбата, най-напред влязъл Боню, а по него — и другите боляри и болярки.

— Заспа ли пресветлата? — раздухал огъня в огнището Парапун.

— Па би ми свирачите, едра две пердета и се унесе — подал му най-големия казан Вълкашин.

Зуна погледнала през тръбата и пляснала ръце:

— Ау!… Ама този път се вижда като на длан!

— Бе, то се вижда, ама… да видиме какво ще видиме — промърморил Мушан и се заел да пълни казана с вода.

Парапун изчакал да го напълни до половина, излял в него течността на две кратуни, отсипал от торби, добавил от делви, докато казанът се напълнил до ръба. Разбъркал го и пак раздухал огъня.

А Боню седнал удобно зад зрителната тръба и се загледал през нея.

Месечината вече се надигнала високо в небето, пасищата станали сребърни. И ето най-сетне се дочул далечният, тежък тътен, приближил и на хълма се появил Звездалията. Разиграл се, изцвилил и обърнал глава към колибите.

Конярите го гледали прехласнати, Жеко движел уста в беззвучна молитва…

— Бай Жеко, човече, какво чакаме, бре!… — колкото изшушнал, толкоз изплакал от нетърпение остролик коняр. Жеко ядосано го тласнал да мълчи.

— Рече ли тоя път да слезе докъм… баре докъм дряна — има надежда, инак… — колкото изшушнал, толкова се примолил мустакат коняр.

Звездалията сякаш чул, разиграл се, затичал и като отминал дряновото дръвце, спрял още по-наблизо, насред, ливадата.

Жеко вдигнал ръка, някой лиснал ведро вода за сполука и конниците се понесли към Звездалията. А той спокойно чакал. Пръснали се в дъга, обградили го, арканите изсвистели и заловили шията му.

— Уф, леле, божке, най-сетне! — щастливо изхлипала Жековица. Невянка разбрала изреченото по движението на устата й и се усмихнала:

— Ба, то се още не знае. Не го ли видите, че си играе с них? — и не довършила, викнала от болка — Жековица привично и беззлобно я ударила по увързаната глава.

Викът й се слял с ликуващите викове на жени, старци и коняри — конниците, опнали ласа, водели Звездалията към конюшните. И когато вече щели да го вкарат в портата, Звездалията внезапно се възправил, скочил и конниците, дръпнати от арканите си, се посипали по ливадата, конете се разбягали и сами се върнали в конюшнята. А Звездалията настъпил въжетата, скъсал ги от шията си и изцвилил към колибите силно и настойчиво. После препуснал към хълма и потънал в гората.

Невянка гледала подире му щастливо и унесено.

Един по един конярите се изправили. Кой триел натъртен лакът, кой оправял съдрана риза…

— Опустяло. Здрав кокал не остана — плюл Остроликия.

— Бе откога казвах, ама кой да чуе. Тая хала няма лов.

Унило се сбрали около Жеко, помогнали му да стане, вдигнали и капата му и мълком тръгнали към колибите.

Там, от дървото сред слънчогледовата нива, Съгледвача видял, което му трябва. Спуснал се от клоните и поел към синора. Мъжете сръчкали спящия и се изправили.

А Боню отлепил око от зрителната тръба и се обърнал към болярите и болярките:

— Както се очакваше.

— Ау, тоя път вече ще ме офъка до голо и окото й не трепва!… — ужасила се Гергина.

— Я трай! — скарал се Парапун. — Ами ако те давене в тава чакаше? По ли е харно?

Бързо разглобил вече ненужната зрителна тръба и я скрил под одъра. После всички се заловили с казана — додали дърва в огнището, задухали огъня… Мушан усърдно разбърквал течността, която силно вряла и вече намаляла до половина.

При конюшните всички — и жени, и старци, и коняри — наобиколили Жеко, мълчаливи и попарени.

— Леле, Жекоооо, докога, Жекоооо… — сподавено проплакала Жековица.

— Млък! — яростно се троснал Жеко и въздъхнал. — Хайде.

Раздвижили се хората, потърсили Невянка — а тя си гледала все така към гората, накъдето се изгубил Звездалията. Жековица и една от жените крадешком я приближили, хвърлили върху й чул, съборили я. Жековица я захлупила в скута си.

И това сякаш било знак — всички се нахвърлили върху Жеко, захванали да дерат дрехите му, да го цапат с тор. Разбили и носа му и се дръпнали. Тогава Жеко на свой ред легнал в прахта на коневръза, овъргалял се едно хубаво, пък станал и ги попитал с очи: добре ли е така?

Хората мълчали.

Жеко разбрал, че този път извършеното е недостатъчно, и се троснал към Остроликия:

— Бъклица ли чакаш?… И… да е на по-лично място.

Бързо подали на Остроликия цепеница. Той притеснено се поусмихнал, плюл на длани, премерил удара и го хласнал в челото. Жеко политнал, но хората го поели, преди да падне, гледали изникналата буца и оживено закимали:

— Е, това е друго, друго е, така е вече друго! — Подали му тояжка и го изпратили чак до края на конюшните. Един през друг го успокоявали, окуражавали го със съвети:

— Речи й на, царице, милост речи, видиш — смаза ме, речи. Тоя звяр няма ловене. Ако можеше, ехеее — да са го уловили още дедите ни и на дедите дедите им, речи!… Така де!… Че щял принцът да си седи нежен — що от това?… То за назе, конярите, е вредно да сме нежни, речи — щото няма да я можем тая тежка работа. А от принца що се иска? Да заповядва. Па то, речи, може да се заповядва и нежно-непълнолетната, така де!… Дигне например нежно ръката и рече непълнолетно: „Заповядвам еди-що си!“

— Бе така е. Ама да можех с твоята уста да й го река — изпъшкал Жеко и им махнал за сбогом. — Хайде — ега има дни.

И се отдалечил надолу към нивите и лозята. Хората гледали подире му, докато се виждал. Остроликия въздъхнал, поклатил глава и пошушнал на Мустакатия:

— Тоя път май няма да се върне, горкият.

А Жековица чак сега пуснала Невянка. Момичето отметнало чула от лицето си, поело шумно дъх и любопитно се ококорило:

— Що крихте пак от мене ма, тетко?

Никой нищо не й отговорил.

Жеко вече куцукал край синора на слънчогледовата нива. Щом доближил гъстака диви круши, изсвистяло серкме, паднало отгоре му и докато се опомни, Съгледвача и помощниците му се хвърлили, запушили устата му и го напъхали в голям чувал.

Съгледвача тихо изсвирил и легналите коне се изправили. Възседнал, прехвърлили чувала пред седлото му и всички препуснали към палата, който се виждал далече-далече, малък като детска играчка. Вече развиделявало.
5

В тронната одая на палата Параскева напразно чакала болярите си — разхождала се все по-гневно, вслушвала се, гледала пясъчния часовник… Слугините уплашено й веели с ветрилата. Накрая Параскева не издържала, ритнала едната слугиня и четирите изчезнали като издухани.

— Знам защо ви нямааа!… — яростно изревала царицата, траснала в пода пясъчния часовник и се втурнала в коридора, грабнала копието на стреснатия вардач и хукнала. — Знам защо се криете, проклетници лъжливи!… Този път — душа да ви е яка!

Ритнала една врата, хлътнала в стаята на Вълкашин. В единия ъгъл стоели прави свирачите, в другия било леглото му, снабдено с обтегало, което да го удължава, докато спи.

— Къде е? — насочила копието към свирачите Параскева.

— Криете ли го?

Замахнала, пръснала ги — но зад тях нямало никой. Скочила на леглото и разритала обтегалото.

— Къде се е стаил?

— Н… н… не знаем, пресветла, не се е прибирал тая нощ — заекнал един от свирачите.

— Ааа, ще те спипам аз тебе, маломернико! — излетяла в коридора Параскева. — И ще те обеся за краката, та да висиш, докато замязаш на редовен човек!…

В дъното на коридора се мярнали слуги и побягнали като от чума. Параскева ритнала друга врата, хлътнала в стаята на Гергина. До одъра се извисявала тежка дървена машина за насукване на лимби. Параскева зловещо се ухилила и крадешком, на пръсти я заобиколила, посегнала — но Гергина я нямало там. Доловила зад себе си плахо и любопитно движение, рязко се извърнала и сграбчила най-бавния от слугите, а другите се пръснали кой където види.

— Къде е тая гарга? — изсъскала Параскева. — Къде са болярите?

— Н… н… — поискал да каже „не знам“ слугата, но Параскева го ударила с копието и пак хукнала по коридора. Зад ъгъла налетяла на друга група слуги, сляпо сграбчила — в ръцете й останало само нечие наметало. Размахвала копието, удряла когото свари, и ревяла с цяло гърло:

— Боньо, къде сте, бре!… А, тоя път прошка няма!…

Съгледвача, застинал в тъмното на нишата, изчакал да профучи край него, нарамил чувала и забързал по другия коридор.

А горе, в одаята на Парапун, болярите и болярките трескаво довършвали работата си около казана. Из вътрешността на палата се носели писъци и диви стъпки.

— Боньууу, жив ще те одера! — идел гласът на Параскева.

— Зуноооо!… Крийте се, гиди лъжци проклети, ха да видим как ще се скриете!

Парапун топнал перце в котела, погледнал на светлината…

— Парапунеее, ще те удавя в тавата, дето си ги правиш лъжливите предсказания! И ще те давя до пълно умиране, гадо! — ехтял далече-далече гласът на Параскева.

— Пък и помни какво ме заплаши — промърморил Парапун.

— А, като слон помни — вслушал се Мушан.

— А тебе, Мушане, тебе, крадльо лъжлив, ще те заключа в ковчега със златиците! — яростно се отдалечавал гласът на Параскева. — В злато да мреш и ни една златица да не…

— Ау, колко мъчително — злорадо се ухилила към Мушан болярка Зуна.

— Бе, плаши… — презрително процедил Вълкашин. — Само си зяе.

— Я плаши, я не плаши — шетал около казана Парапун.

— Аз лично не предпочитам да го проверя.

Съгледвача изкачил стръмната вита стълба, внесъл чувала и се поклонил на Боню. Боляринът му кимнал и той развързал възела и изтърсил Жеко.

Жеко се изтърколил, застанал на колене и опулено изревал:

— Боляри!… Това ли заслужих за толкоз години вярно и главно царско конярство? Да ме лови тоя, с празното лице! И да ме връзва в чувал, като дребен добитък!

— Бре, Жеко, ти и ръка да му целуваш за това, пак е малко — усмихнал се Боню. — Къде ти е Звездалията?

— А оня дръвник Жеко — заплашително приближавал гласът на Параскева — оня Жеко с Жеко такъв, ще го разчекна с четири коня!… И после ще го подпаля!… Барабар с всичките му колиби и конюшни!… До пълно изгаряне!… Ей с тия ръце ще го подпаля!

Нещо шумно се строшило.

— Милост!… — обезумяло запелтечил Жеко. — Боляри! Овардете ни!… На, ловихме го!…На!… — показал дрехите си. — На — показал челото си.

— Харно, човече… — заслушал се в приближаващите писъци Боню. — Ала нам ни цицина не трябва. Нам ни Звездалия трябва.

— Милост! — прегърнал нозете му Жеко. — Тая хала няма лов!

— Помагай! — ритнал го Боню.

Парапун подал кърпи, хванали казана, Боню подложил кратунка. С общи усилия наклонили огромния казан, наклонили го още, още, още… От него изцъцрила тежка и кратка струйка, Боню почакал в кратунката да капне и последната капка и бързо я запушил. Дръпнали котела и го затрупали с торби — да не се вижда.

— Иде!… — изшъткала откъм вратата Зуна. Боню тласнал Жеко към ъгъла и му пошушнал:

— От тебе — ни гък!

Сега в палата царяла тежка тишина. По стъпалата се прокраднали тихи стъпки… И на вратата се появила Параскева, разчорлена, стиснала наметката и строшеното копие. Злорадо ги огледала.

— Аааа, ето къде се криете! Е, скрихте ли се?… — насочила копието, прекрачила и всички се сурнали към другата врата. — Охооо, Жеко, и ти ли си тука, душко? Тъкмо да те не диря — прекрачила още крачка и всички се скупчили. — Мразите ме! И принца мразите! Гиди хрантутници, лъжливи и коварни! Ей сега ще ви…

Парапун изревал така внезапно и ужасено, че я надвикал:

— Какво иска тая жена от назе бре, Боню? Какво повече иска, бре!… — Параскева, замахнала, озадачено спряла. — Нали Звездалия искаше?… На, хванат е най-сетне, да опустее и Звездалията, и чудото! Какво друго иска?!

Параскева подозрително ги огледала и като подсмъркнала с отворена уста, много заприличала на сина си.

— Вярно е, пресветла — поклонил се Боню. — Тъкмо се наговаряхме как по-тържествено да ти го съобщим.

И се вкаменили от тревога: ще повярва ли?

— Щом е вярно… — облизала уста и подозрително примижала Параскева. — Ха тогаз пусни гълъбите, върколако! — и пак насочила копие. — Пусни ги, да си доведат принцесите, още царкините!… — и изревала в лицето на Парапун. — Ха де!… Ха да видим стиска ли ти! Ха пусни ги!

— Защо да не ги пусна? — зло ревнал в лицето й Парапун. — Като нищо ще ги пусна!…

— Да го видиме, да го видиме! — сграбчила го царицата и го заблъскала към площадката, където били клетките. — Всеки знае да се кани! Хайде — пусни ги!

— Ще ги пусна, ще ги пусна! — на свой ред я заблъскал към клетките Парапун. — Като нищо ще ги пусна и пак ще ги пусна!

— Няма да ги пуснеш ти — грабнала клетка царицата. — Аз ще ги пусна!

— Не, не! — сграбчил от другата страна клетката Парапун. — Аз ще ги пусна!

И както викали един другиму в лицата си, пъхтели, дърпали клетката, разтрошили я — птицата литнала. Сграбчили втората клетка, разтрошили я, разтрошили третата и не преставали да викат:

— Видя ли?…Ти видя ли, върколако! Не, ти видя ли! И тоя ще пусна!…И последния ще пусна!…

Литнала в небето и четвъртата, последната птица…

Параскева вдигнала глава към гълъбите, които кръжели в небето и едва сега осъзнала станалото. Гледала как един по един поемали пътя си… Умилено изхлипала:

— Фъркат… Отфъркват си!…

— Да ни е честито! — изнурено заплакал Парапун, замахнал, та я прегърнал и целунал. — Няма връщане!

Тогава се хвърлили да я прегръщат и да честитят, всички в надпревара викали един през друг, целували я, целували се…

— Заповядвам да се разтреби целият палат! — надвикала врявата Параскева. — Да се стъкми невиждана софра! Да се знае и помни кога царица Параскева е правила сгледа на сина си, божкеее, слънчице на мама…

Запретнала фусти, забързала. Пътьом спряла при Жеко.

— Жеко, бягай си и — чакайте ни! — дръпнала торбата от пояса на Мушан, откъснала я и я хвърлила в краката на коняря. — Награда! По златица на глава!

Жеко изтръпнало й целунал ръка и тъпо загледал как болярите и болярките я следвали надолу по стълбата… Опомнил се, сграбчил Боню и проплакал:

— Боляр Боню!… Що направихте бре, твое достолепие! Сега вече…

— Сега вече ще слушаш ей тоя човек — тежко го погледнал в очите Боню и подал кратунката на Съгледвача. — За всичко ще го слушаш.

Забързал подир царицата и болярите. А Съгледвача вдигнал торбата със златиците и кимнал на Жеко:

— Тръгваме.
6

Край колибите на царските конюшни вече белеело пране, жените напалили огън и готвели на открито, конярите носели прясно окосена трева, торби зоб, мъкнели тарги с тор и го трупали на бунището. Невянка вадела вода от кладенеца. При налбантницата кънтяла наковалня. Остроликия, приклекнал, разглеждал крака на един кон. Мустакатия вдигнал глава и пръв видял Съгледвача, който яздел, а Жеко се държал за стремето, за да не изостава…

— Ей! — викнал към колибите Мустакатия. — Я гледайте! Всички зарязали работата си. Дръпнали се далече между колибите. Само Невянка останала при кладенеца.

Съгледвача скочил от коня и вдянал поводите в халката на коневръза.

Двамата с Жеко се огледали в празното мегданче…

— Ще ни палиш ли, твоя милост? — запитал отдалече Остроликия.

— Аз не паля — надигнал глас с безизразно лице Съгледвача. — Аз давам награда!

И разлюлял торба над главата си.

— Хора, вярно е! — викнал Жеко. — Дава се по златица на глава! Елате тука! Всичко е в ръцете на ей тоя Бонюв човек! От назе си зависи дали да изгориме всички до крак, или да получиме награда! Аз лично, като разсъждавам, си викам — по е харно да получиме награда!

Първо приближили неколцина от най-любопитните. Закъснелите ги изпреварили и скоро Жеко и Съгледвача били обградени от плътен човешки пръстен. Съгледвача развързал торбата, извадил златица и я подал, но никой не се осмелил да посегне. Всички гледали в Жеко. Той се поразтъпкал, подвоумил се, преглътнал, взел я… И тогава всички протегнали ръце и се заблъскали.

Торбата бързо се опразнила.

— Така!… — викнал Жеко. — Обаче…

И посочил Съгледвача. А той спокойно огледал човешкия пръстен:

— Както рекох — аз не паля. Царицата пали. Аз давам по златица на глава. Ала продума ли се думица за онова, което ще правим тук — вземам си ги, златиците. И не си ги вземам сами, а заедно с главите. Ясно ли е?

Хората закимали съгласно, зашушнали…

— Ей, какво правите? — звъннал внезапно гласът на Невянка и сякаш ги шибнал бич — извърнали се уплашено, някои побягнали. А Невянка крепяла тежките ведра и весело се усмихвала. — Тетине, гостенин ли доведе?… Защо мълчите, от какво се уплашихте?

И се загледала в Съгледвача.

— А ти — защо ме толкоз зяпна? — присвил око той.

— А, аз така си зяпам — добродушно грейнала Невянка.

— Е, какво виждаш?

— Па, много ти е студено окото. Лошав си, а?

Съгледвача се усмихнал само с уста… Рязко прекрачил към нея, тя се препънала, разплискала ведрата и побягнала към огъня, като от време на време се обръщала назад…

— И улав ли си имате? — стиснал зъби Съгледвача.

— Момиче е, твоя милост — обадил се Жеко. — Осиротя, па жена ми тетка му се пада, та го привъртяхме, уж да помага… Работи, вярно е, ама е болно в устата — не може да лъже. Изпърво мислехме — от проклетия, после разбрахме — така е орисано.

Жековица и две жени приближили огъня, издебнали Невянка, хвърлили отгоре й чул и я повлекли към колибата. Затворили я и залостили отвън вратата с тежък кол.

— Ни е да го държиш, ни е да го прогониш, горкото — въздъхнал Жеко. Съгледвача тикнал в устата си сламка, подъвкал я умислено и отсякъл:

— Ни ще го държим, ни ще го прогоним. — Извадил от кончова на ботуша си тънка бляскава дълга игла и се запътил към колибата, но хората решително му препречили пътя и го спрели.

— Немой това, твоя милост! — глухо проронил Жеко. — Нищо няма да узнае.

— С всичкия ли сте? — кипнал Съгледвача. — Нали ни чу?

— А, не чува, твоя милост. Защо, мислиш, сме й омотали главата? Опасно е само, ако види. Не бой се. И нам ни е мил животът.

Съгледвача се поколебал, но като срещнал настръхналите погледи на тълпата, прибрал иглата в ботуша си.

— Хора, по мене! — облекчено викнал Жеко и ги повел към обора.

— Какво ще правим? — надникнал в лицето му Мустакатия.

Жеко се отправил към дъното на конюшнята, където бил вързан неговият разкошен бял кон, изчакал хората да се съберат и скочил в яслата.

— Хора, досега от нас се искаше ловене на Звездалия, което беше мъчно, та невъзможно. Сега от назе се иска — що? Едного превапцуване! И лъжене! Което нѝ е мъчно, нѝ па невъзможно. Фнимание: ще повтаряте по мене и ще запомняте! — и втълпяващо проточил: — Снощи Звездалията дойде кротък като ягне!

Нестроен хор колебливо повторил.

— И ние го абцелютната хванахме и окончателната! — Това вече хорът го повторил стройно и бодро.

— И сега — камо го Звездалията? Ей го на Звездалията! — остро посочил белия си кон. Никой нищо не повторил.

— Харно, ама… — засрамено се окашлял Остроликия. — Тоя е бял като сняг. А…

— Черен е, черен е — разклатил кратунката Съгледвача.

— Ето му го тука черното.

— На работа! — скочил от яслата Жеко. — Живо! И от живо — по-живо!

Че като кипнала оная ми ти шетня, тука ли си — там стой. Едни мъкнели корита и чебъри, други вадели четки, делви и паници, трети наливали от кладенеца вода… Кратунката разредили в паница, паницата — в делва, делвата — в корито, а коритото — в огромен казан. Бъркали-разбърквали, бъркали-разбърквали… Съгледвача се поразкършил, отишъл към колибата, в която била затворена Невянка, погледнал оттам — шетнята не се виждала.

— Ей, лошавият, какво правите? — показало се в процепа на вратата зеленото Невенкино око.

— Много ли искаш да знаеш? — посегнал с пръст към окото Съгледвача и то изчезнало.

— А? Що рече? — пак попитала Невянка и окото й блеснало в процепа на дъсчената стена. — Приказвай, ама си подай да ти гледам устата, че така не чувам.

Съгледвача подъвкал замислено сламката, върнал се при конюшните, легнал в една каруца под навеса и се престорил на заспал.

И ето, след час първата боя била вече мината, белият кон станал сив. Само на челото му оставили бяло петно, да прилича на Звездалията изцяло. От време на време животното неспокойно се разритвало и най-яките коняри го удържали. Всички били тука, едни бъркали боята, други помагали с четки на Жеко, трети просто зяпали.

— Сега да го чакаме ли да изсъхне или веднага да повтаряме? — топнал четка Остроликия.

— А, твоя милост? — потърсил с очи Жеко. И сръчкал Мустакатия да подири Съгледвача. След малко Мустакатия се върнал.

— Заспал е. Да го будим ли?

— Остави го — решил Жеко. — Ще повтаряме, пък… И мацнал с четката: сивото се превърнало в черно.

— Бре, става! — зарадвала се Жековица. И всички се скупчили по-тясно около коня, заплеснати в промяната. Навън нямало никой и никой не видял как Съгледвача отворил очи и се заслушал.

— Тетко, мари!… Тетине!… — блъскала по вратата Невянка. — Що правите толкова време, гладна съм вече!

Съгледвача слязъл от каруцата, надникнал крадешком в обора и като се уверил, че никой не я чува, тръгнал към колибата. Заобиколил, снишил се, за да не го види Невянка, пропълзял и като избил кола, притиснал се в земята. И когато Невянка пак завикала и заблъскала, вратата се отворила и го скрила.

Невянка излетяла навън, учудено се огледала и тръгнала към обора. Съгледвача я изчакал да влезе там, бързо се върнал под навеса и пак легнал в каруцата.

Плътната стена гърбове пречела на Невянка да види какво се върши. Любопитно се надигнала на пръсти, потърсила пролука, па разбутала с лакти увлечените зяпачи и се промъкнала най-отпред. Четките боя вадели от конското тяло черни ивици. Всички били така погълнати от гледката и толкоз не вярвали, че може да се измъкне от колибата, та и тези, които я погледнали — и те не я забелязали.

— Бял си беше по-харен — кротко се обадила Невянка.

— Бе и мене ако питаш — така е, ама нали знаеш — какъв те вятър духне, такъв завет търсиш — отвърнал Остроликия.

— Там под ногата, Жеко, там намажи — намесила се Жековица.

— И под другата нога — додала Невянка.

— Виждам, мари! — ядосано се троснал Жеко, уморено изпъшкал, топнал четката в боята и се навел под коня…

— А защо го преправяте? — любопитно се кокорела Невянка. — А, тетине? — Чак сега я забелязали всичките, гледали я и не вярвали на очите си.

— Аааа!… Правите го да прилича на Звездалията! — досетила се Невянка, добродушно се взирала в изтръпналите лица и на свой ред се уплашила. — Защо?… Оня лошавият ли ви накара?… — разбирала, че трябва да млъкне, насилила се да млъкне, но вместо това заприказвала още по-високо и бързо. — Той, нали? Той ви е накарал да го преправите, та да излъжете, че сте уловили Звездалията и…

Жеко, опомнил се, сграбчил купчината чулове, блъснал ги в устата й, съборил я и бързо я затрупал. Остроликия се хвърлил към портата, погледнал към навеса и съобщил с ръце, че Съгледвача спи, нищо не е чул Съгледвача.

Отдъхнали си, отдъхнал и Жеко, отрил мокро лице и огледал хората:

— Ами сега?

— Ще продума, всичко ще обади — проговорил глухо най-старият от старците. — Видиш, иска да трае, а не може.

— Мммм-ъх, затри ни, господичко, всичките ни затриии!… — проплакала Жековица, прегърнала купището чулове и наченала да вие тихо и отчаяно.

— Бе тя назе — не знам, ама оня нея — насигур! — мрачно пошепнал Остроликия.

— Ще се удушааааа! — извикала изпод чуловете Невянка.

— Няма, тетка, няма — трескаво забърборила Жековица. — Ха, Жеко, така му било писано, горкото. А?… Па, какъвто му късмета.

— Ще се удушаааа! — разритала се под чуловете Невянка. Жеко сграбил купището, отметнал го и Невянка шумно поела дъх: — Ааааа!… Рекох, че искате да ме…

— Няма, тетка, няма — хванала я за ръка Жековица. Жеко откачил от стената секира и я втъкнал в пояса.

— Хайде, душко.

Жени, старци и коняри тихо излезли от конюшните, струпали се край навеса… Остроликия дал знак на Жеко, той хванал Невянка за другата ръка и двамата с Жековица я повлекли навън, затичали…

— Тетко, накъде? — опитала да надникне в лицето й Невянка. — Тетко!… Тетине!… Ама накъде?

Хората гледали подире им. Старецът свалил капа.

— Какво става? — надигнал се в каруцата Съгледвача.

— А, нищо, твоя милост — процедил Мустакатия. — Печелиме си наградата.

И се стълпили по-плътно, та Съгледвача да не види как тримата наближават края на пасището и се скриват в гората.

— Готово ли е? — прозял се Съгледвача. — Я, пладне наближава! Хайде, разходете го, да изсъхне.

— Не бой се, твоя милост — въздъхнал старецът. — Такова мокро бързо съхне.

И всички се отправили към обора.

А тримата тичали по пътеката през гората. Жеко и Жековица стискали за ръка Невянка, влачели я, клоните ги шибали по лицата, но те не ги усещали.

— Къде отиваме!… Татко, къде ме водите!… Ще ме затривате ли?… Недейте, не ща!

Вече навлезли дълбоко в гората, тежко дишали, забавили бяг. Жеко и Жековица не смеели да се погледнат, ни да погледнат момичето.

— Ха да се върнем! Запрете ме в колибата! Вържете ми и устата!… И очите ми вържете, а?… Страх ме е тука! Нека спрем, уморих се!…

— Сега, душко… — пробъбрал на пресекулки Жеко. — Сега ще починем.

Излезли на широка поляна. Макар че слънцето било вече високо, под гъстака на дърветата се стелел полумрак. Жеко се взрял в отсрещния край на поляната, открил, което търсел, спрял и извадил от пояса секирата.

— Не ме трепете!… — примолила се Невянка. — Тетине, недейте!

— Няма, душко — сподавено преглътнал Жеко. Отсякъл дълъг прав клон, окастрил го, подострил го като кол и като държал острия край към себе си, подал го на момичето. — На, чедо. Дръж.

— Защо ми е? — отстъпила Невянка, но се хванала за кола. — Защо се плашите от мене, недейте!…

Жеко и Жековица напирали бавно към нея, тя отстъпила още крачка, две… Още крачка… Още… та до края на поляната. И вдигнала клона, като да се брани от тях. — Защо ме плашите така, защо ме плашите…
...
продължението следва...


Прикачени файлове:
viktsjusterade205stakar.jpg
viktsjusterade205stakar.jpg [ 51.48 KiB | Прегледано 3973 пъти ]
          Върнете се в началото  
 
 Заглавие: Re: Какво може биелата(В235)
МнениеПубликувано на: Съб Сеп 15, 2012 8:40 am
 

Аватар

Регистриран на: Вто Юни 26, 2007 9:11 pm
Мнения: 1692
Местоположение: FUGM
Автомобил: saab FUGM
...
— Прощавай, чедо — глухо и виновно проронил Жеко и пристъпил към нея внезапно и заплашително. Момичето сепнато се дръпнало назад, изохкало, изтървало клона, приклекнало и се хванало за крака. Тогава Жеко и Жековица се обърнали и хукнали, та побягнали назад.

— Чакайтеее!… — викнало отчаяно подире им момичето. — Върнете се!… Теткоооо!… Ооооо!…

Но чуло само как стъпките им се отдалечават.
Пулейко още спял в покоите си, спял дълбоко и сладко и дваж по-сладко смучел пръст. През малкото пъстроцветно прозорче светело силното обедно слънце, а в огнището горял огън и Параскева развълнувано следяла как Парапун свещенодейства край тавата за предсказания. Зуна пак стискала паницата с благовоние, а Гергина — пергамента. Мушан и Боню тихо си шепнели. Вълкашин настанил свирачите край златния одър на Пулейко, където осемте му слуги държели новото празнично облекло на принца: златни панталони с дантелени крачоли, нанаждани на четири пъти, колкото години било отлагано пълнолетието му, златни чизми със златни шпори, златна блуза, златен елек, златна капела със златно перо, златна наметка и златен меч.

Парапун хвърлил в огнището смолисто зърно, вдигнало се бяло облаче дим, извадил с щипци паничката разтопен восък, изтанцувал няколко усукани стъпки, лиснал восъка в тавата и оцъклено замрял.

Параскева шумно въздъхнала.

Парапун се поклонил, вдигнал с пръчица восъка, вкоравен в чудновата фигура, одухал го от капчиците и като го разгледал вторачено, викнал:

— Царице! Боляри! Сърцето ми пърха у радостна тръпка, като го гледам ей тоя ми ти щастлив знак, що се изрисува на восъка благодарение на моето много вещо и тайно заклинание! Що виждам у тоя многоочакван тържествен ден? Едно животно виждам! И не к’во да е, а мешано животно! — размахал восъка над глава и бавно ги обходил. — Па тоя ми ти наш престолонаследник ще е царствен като лъв бре, хора! Па той ще е дълголетен като орел, бре! — надвесил се над одъра и силно заплюл Пулейко. — Пу!… Да не е уроки! Па той ще е хитър като лисугер, бре — пу!… Пуууу, как се сбра толкоз късмет наедно — и рязко вдигнал пръст. — Но, обаче — само при едно важно условие!

Параскева, която беззвучно е движила уста заедно с него, напрегнато застинала, а болярите и болярките се спогледали.

— Днес, след като яхне Звездалията и безопасно възмъжее, и след като гълъбите доведат своите си моми царкини на сгледа, да хареса и да си избере за жена… — втренчил се във восъка и възторжено викнал. — Ами да! На, изрисувала се като на портрет, на, като жива — на цар Куньо и на царица Дона щерката, Тодорка! Тодорка да си избере!

— Ами да! — веднага го подкрепила Гергина.

— Я? — ревниво се намесила Зуна, грабнала восъка от ръцете му и го приближила до очи. — Хо-хо, тая, дето се е изписала на портрет у восъка, не е Тодора! Къде са ви очите? Това е на цар Гого момето, Ванчето — на̀, колко учената гледа от восъка!

— А, ще прощаваш! — дръпнал от ръцете й восъка Парапун и го поднесъл на Параскева. — Само е Тодорка, нали, пресветла?

— Не, вие прощавайте! — неочаквано се намесил Мушан. — Ни е Тодорка, ни е Иванка. Това е щерката на о’Бозе почившите цар Зафир и царица Зафирка!

И гневно се скарали, развикали се:

— А, ще прощаваш! Не, ти ще прощаваш! Ако обичаш, ти да прощаваш! Не, ти!

— Мирни! — изревала Параскева и умилено изхлипала. — Мене ми тоя знак прилича и на трите. И трите са от коляно. Нека видим и той, маминият, коя ще си избере, мамино слънчице ненагледно, да го будим вече, а?

— Аз съм готова! — силно пошепнала Гергина. Наобиколили одъра и Вълкашин, обнажил меч, свирепо, но шепнешком изкрещял:

— Свирачиии! Пригот-вис! „Тих поток ромони у гора, млад се левент предпълнолетнага от сън буди“. Ииииии — ат!

Замахнал с меча и свирнята се понесла тихо и настойчиво. Зуна при всеки удар на тъпана пръскала с благовоние, а Гергина захванала да се поклаща, сякаш ще скача на въже и стъпила в ритъма, приглушено запяла:

— Слънчице златно-златистооо, като изгряваш високооо и като видиш далекооо, я речи, слънце, обадииии, има ли нейде под небо други кат тебе левентиииин!

Но Пулейко не давал никакви признаци, че се буди. Параскева недоволно погледнала Вълкашин, той замахнал по-енергично и свирнята гръмнала. Гергина надигнала глас:

— А слънце дума, говори, като ме питаш — ще рекаааа, има от мене по-левеееент, по-левент и по-хубостеееен!

Да, но Пулейко пак не щял да се буди…

— Ами ето — скимуцат ми като гладни! — сърдито изревала Параскева. Вълкашин замахнал с все сила, свирнята станала оглушителна, Гергина надула жили и озверяло закрещяла:

— Хубостееен, още юначееен! Отрок от царскооооу коляноооу! Пулей-коооу, един на мамаааааа!

В резултат Пулейко само примляснал насън и пъхнал в уста и другия палец.

Разбрала, че усилията на свирачите трябва да бъдат подпомогнати, Параскева подхванала сина си, вдигнала го като вързоп и го поразтърсила… Пък като въздъхнала, мощно го зашлевила по тила.

Пулейко мигом се ококорил. Свирнята и песента секнали.

— Пулейкоооо! — сладко проточила Параскева. — Наспа ли се, мое мило слънчице? — и безсмислено се изсмяла. — Тука гледай, мами, тука — обърнала го към слугите. — За много ти години, съкровище наше безценно!…

Слугите викнали оцъклено и равнодушно-хорово:

— Честито-многоочаквано! Пълнолетие! Мили-наш-принце-ооо! Надеж-до-наша-и! Упование!… Твоята пресветла майка! С-любов-гореща-и-целий-наш-палат! О! Тя-желае! Здраве-щастие-и-рози! И-безоблачно-небе!

— Благодарим, благодарим — щедро кимнала Параскева. — Я сега се обърни насам, слънчице мое, я чуй!…

— За много ти години, моето момче — поклонил се Боню.

— Честито, принце! Триж честито! Обичаме те! — поклонили се болярките и болярите.

Пулейко подсмъркнал, извил шия, дигнал рамо и като завъртял пета, капризно проточил:

— Ззззащо ти! Нннн-те, на мене. Ми викат четит-тттфффф.

— Е как, мами, нали днес нашето мило слънчице ще става… какъв? — все така безсмислено се изсмяла Параскева и сама недоволно се прекъснала. — Да, ама ако така точим, царкините току-виж пристигнали! Кога ще го яха тоя Звездалия, кога ще възмъжава…

Слугите пристъпили — напрегнати и внимателни като пред сражение. Боню повдигнал камбанката и посочил:

— Пулейко, я поглеж какви нови мъжки дрехи имаш, моето момче!… Я какви са прекрасни!

— Да, ама ти… пак си я, нея! Имаш! Къмммпбамка-бимката! — завистливо се вторачил Пулейко.

— А, не си я давам.

— Искам я! Пъггг-да! Пъг нея, пъгггффф, да бимна! Яз ного силно! — посегнал с две ръце Пулейко.

Слуги и боляри се хвърлили едновременно върху му и докато той яростно ритал и хапел, бързо започнали да го обличат.

През гъстака на листата прониквали снопове слънчева светлина и правели сенките още по-тайнствени.

Вечерта Стоедин си направил легло от папрат, наспал се едно хубаво и тръгнал да прекосява гората. А тя, вместо да проредява, ставала все по-дива и пътеката — все по-тясна. Излязъл на малка полянка, а от нея извеждали две пътеки. Подвоумил се по коя да хване, тръгнал по горната… и чул зад гърба си тихо призивно цвилене. Обърнал се прехласнато: на полянката пощипвал трева Звездалията. Разиграл се, пак изцвилил и поел по другата, долната пътека.

— Бре, късмет мой… — смаяно пошушнал Стоедин. — Видях ли го, сънувах ли го?

Върнал се, навлязъл в долната пътека и се вслушал: Звездалията процвилил някъде напред. Забързал подире му, затичал, а пътеката сякаш край нямала. И тъкмо когато много се уморил, нахълтал в златната тишина на втора, по-широка поляна.

От коня — ни следа.

Отдъхнал и видял, че от тази поляна извеждат три пътеки. Ами сега — по коя? Решил — по средната. И тъкмо навлязъл в нея, отново дочул тихото призивно цвилене.

Звездалията стоял насред поляната, сякаш го чакал. Стоедин не смеел да шавне, да не го подплаши… Изкушението го надвило, пристъпил към коня крачка, две… Окуражил се, приближил го и посегнал към гривата му:

— О, о, тпрууу, не бой се!… Не бой се, бре!…

Но миг преди да го хване, Звездалията се дръпнал, разиграл се, навлязъл в долната пътека и изчезнал по нея. Стоедин се втурнал подире му, дълго тичал… Мярна ли се там, отпред, или така му се стори?… Спрял, вслушал се: ни копита се чували, ни цвилене. Отрил мокро лице и се усмихнал:

— Брей, късмет мой, не си шега бий!… Или давай, или не подавай!… Преместил тоягата с торбицата на другото рамо, продължил по пътеката вървешком и вървял дълго. Отвреме-навреме поспирал да откъсне я къпина, я ягода… Дочул авлига, засвирукал като нея, млъкнал да чуе ще му отговори ли и неусетно навлязъл в третата поляна. От нея извеждали четири пътеки. Поколебал се по коя да поеме. Авлигата пак пропяла, Стоедин изсвирукал досущ като нея, заслушал се… И вместо свирнята на авлигата дочул далечен-далечен човешки глас, идел откъм най-долната пътека. Чуе се, изгуби се и пак се чуе, като допратен от вятъра. Стоедин озадачено се разтъпкал: пее ли тоя глас, плаче ли — не можело да се разбере. Пак се вслушал и решил — върнал се и хванал по най-долната пътека, забързал…

Внезапно пътеката свършила, но гласът го водел направо през гъстака и той си проправял път все по-нетърпеливо, защото го чувал все по-близо. Вече било ясно, че плаче този самотен глас… Проврял се през лещака, прескочил потока и излязъл на нова поляна.

А гласът млъкнал.

— Ей, има ли някой? — учудено се огледал Стоедин и видял Невянка.

— Ти ли надуваше гайдата? Какво правиш тука?

Тръгнал към нея, а тя, както си била приседнала, вдигнала клона и го насочила:

— Не приближавай!… Какъв човек си?

— Бре, от какво се толкова уплаши? — засмял се Стоедин. — Не ме ли видиш какъв съм? То ми на кръпките написано. На старите. А с новите е подпечатано. Ха добра среща, Стоедин ме викат. А ти кой си?

Невянка го гледала облещено и безмълвно в устата, за да отгатва думите му, и зъзнела в чувала, с който била облечена. Стоедин поклатил глава:

— Бре да се не знае, тъкмо вчера правех сметка, че по-сиромах от мене няма, па то имало — и пак се засмял. — Ратай ли си? — Невянка мълчала.

— Що дириш у тоя пущинак? Добиче ли си изгубил?

Невянка пак мълчала. Вдигнал рамене и потърсил с очи пътеката.

— Е, щом ти досаждам…

— Ннннеее!… — зъзнещо проплакала Невянка. — Не си отивай!

— Харно, ама стига рони тия сълзи, ще си омокриш чувала да простинеш — и се зарадвал, защото най-сетне Невянка се засмяла. — Гладен ли си?

— Да.

— Я да видиме дали си по-гладен от мене — развързал торбата Стоедин, постлал я, сложил отгоре й лука и остатъка от погачата, разчупил го на две. — Ха де!… Ама ти си див, та занесен, бре, от що се плашиш? — и пак учудено подканил: — Ха де, зер като на куче да ти хвърлям? Ела се пресегни, че за повторка няма.

— Н… не мога.

— Що?

— Не мога да дойда, бре!

Стоедин додъвкал залъка, приближил я. И чак сега видял, че единият й крак е хванат в клюсата на капан.

— Бреее… Па що мълчиш, та не речеш веднага, щурако! — и сърдито приклекнал. — Кога стана тая пакост?

— Н… на заранта.

Напрегнал се да отвори клюсата, но капанът бил силен. Опитал пак и я поотворил, но недостатъчно.

— Не се дърпай. Ще се осакатиш! Втъкни клона!

Невянка опитала и не успяла, опитала пак… Стоедин вдигнал очи да се скара, че се бави и погледът му спрял на шията й… после — на малките й ръце… Догадката го изумила. Посегнал, смъкнал от главата й дрипата — показала се втора. Смъкнал и нея — показала се друга. Смъкнал и нея… Лъснала тежка златна плитка.

— Ей, ама ти си момиче, бре! — опулил се Стоедин.

— Па момиче съм, та що съм!

— Не го вярвам. Я?… — замижал, ухапал длан, отворил очи. — Не, пак го не вярвам.

Смехът на Невянка се разлял като гласа на звънче, шегата я развеселила. Стоедин застъпил спусъка на клюсата, втъкнал клона и я отворил.

— Сполай ти — освободило стъпало момичето.

— Ама ти вярно си момиче, мари! — възкликнал Стоедин, сякаш чак сега се смаял истински. — Защо си ръгнала самичка из гората? Ами ако те бяха зверове изяли?

— Па те нали затова ме доведоха? Ако ми е късмет — да оцелея, ако ли не — да се затрия — посегнала към хляба Невянка, но веднага дръпнала ръка и го погледнала свенливо. — Да го взема ли, още ли ми го даваш?

— А?… Да, за тебе е — и я загледал как лакомо ръфа комата. — Ами… защо те мразят толкова?

— Кой? Тетка и тетин? — учудило се момичето. — Нееее, не ме мразят, никак не ме мразят.

— Полека, кой те гони!

Но Невянка вече се била задавила — тупнал я по гърба, повлякъл я към потока, гребнал с шепи и й дал да пие. Тя преглътнала, поела дъх и щастливо се ококорила.

— Я се умий! — отдръпнал се Стоедин.

Момичето послушно наплискало лице, грейнало и закуцукало към него.

— Ногата ли те боли?

— Аха… — щастливо и доверчиво се усмихнала Невянка.

— Е тогава защо се лезиш като смахната?

— Па радвам ти се, щото си добър. И щото ме харесваш.

— А?… — гъсто се изчервил Стоедин.

— И аз те харесвам. Ама ти защо се свениш? То не е лошо, когато хората се харесват, хубаво е.

— Бре, че уста! — смутено викнал Стоедин.

Невянка се уплашила, отстъпила от него крачка-две… Зърнала дрипите и бързо омотала глава.

— Ще ме биеш ли?… Аз… без да искам го изрекох… Нали няма да ме биеш? Недей, а?

— Ти чуваш ли се, мари? — кипнал Стоедин. — Я ги махай тия парцали! Защо ти са?

И за втори път я освободил от дрипите. А Невянка успокоено занареждала:

— Тетка ми ги омота, е, още много отдавна. Щото като ме бият, само да ме боли и да викам, ама да не умра — и пояснила: — Само да викам, та да не мога да приказвам, ама да не умра, защото ме обичат — и се разсмяла. — Па то не е бой до бой, а бой връз бой. И все заради тая моя пуста уста, пуста опустяла. Зина да излъжа, пък река истината. Така съм орисана.

— Разбрах го — разсмял се на свой ред Стоедин. — Брей, що земи съм пребродил — чет нямат. И камък да гори съм виждал, и петел ястреб да надвива, и кон вино да пие, и гарга да говори, и човек яйца да мъти, и скъперник да си самичък къщата пали — само дето чудо като тебе не бях срещал. Ха да поемаме.

— Накъде? — доверчиво го хванала за ръката Невянка.

— Па все едно. Навсякъде живеят хора. Ха де!… Но Невянка уплашено се дръпнала:

— Страх ме е. Пак ще продумам нещо, дето не бива; не мога да се удържа!

— Че кой те кара да се сдържаш? — хитро присвил очи Стоедин. Потърсил, вдигнал малко обло камъче и го отрил в ризата си. — Ей, а… тебе как те викат?

— Невянка съм.

— Я сега, моме Невенке, лапни това. И ни да го гълташ, ни да го плюваш!

Невянка учудено лапнала камъчето. Стоедин се преобразил, надул гуша и забъбрал с тънък сърдит глас:

— Леле мари, теткина, как те не беше грях да ми откраднеш цял наниз златици и да избягаш, мари, защо ги задигна, а, казвай, отговаряй!

Невянка неразбираемо заломотила, уплашено възразявала с камъче в уста…

— А?… — турнал длан на ухо Стоедин. — Тоя ли голтак-голи ги открадна!… Леле, смазах го!… Или не — по-харно да го вържеме, та да ни работи даром девет годин и девет месеца, а тебе ще те дадеме на Киро Джамбазчето, че сте си лика-прилика. Що? Е, то без кусур човек няма — че минавал прав под коня, що от това? Тъкмо късо ще носи и малко ще яде. Ха целувай ръка.

Невянка облещено и яростно ломотила, обяснявала…

— А? Що рече? Много си щастлива! И аз, тетка. Хайде мир и любов — довършил Стоедин, изтрил от лицето си „тетката“ и дяволито се разсмял. Невянка чак сега разбрала всичко, млъкнала, потресена и благодарна, па като викнала, та заломотила неразбираемо и с цяло гърло — всичко, което й дойде на ума и за пръв път без да се бои, че някой ще я разбере — че като хукнала възторжено по пътеката, като повлякла за ръка Стоедин…

Та докато се дочул тежкият тътен от копита. Звездалията изцвилил и се подал на пътеката.

— Бре, не било сън… — прошепнал Стоедин. — Лових го — не се даде. По твоя глас дойде.

И леко я тласнал към коня. Невянка пристъпила и конят коленичил. Пристъпила пак и той легнал като куче. Момичето проломотило гальовно, щастливо се засмяло, седнало на коня и той, като се изправил, кротко зачакал Стоедин.

— Твой късмет е. Не кон — имане! — възседнал го и Стоедин. — Хайде, дий! Та ако ще — накрай света!… Дий!… Дий!…

Звездалията затичал… и устремно препуснал по пътеката.

— Ей, не така, по-леко! — опитал да го задържи Стоедин.

— Тпруууу!… Но Звездалията не се подчинил — гората се превърнала на зелена стена.

Стоедин се вкопчил в гривата и се навел над Невянка, да я пази от клоните, викнал:

— Дръж се за мене! По-здраво!…

А Звездалията внезапно напуснал пътеката и се втурнал направо през гъстака.

Конят на Жеко, намазан и с третата, последна боя, бил уморено, жалко подобие на Звездалията. Разхождали го на слънце пред конюшните, да изсъхне по-бързо, и трескаво заличавали следите от чернилката: миели четки и съдове, изгаряли парцали, засипвали с пясък разлятата боя. На високия стълб при коневръза се покатерил Остроликия и гледал към нивите и лозята като от корабна мачта.

— Идат!… — и бързо се спуснал.

На мегданчето пред колибите най-напред нахълтали стражи с копия и секири, пръхтели изпотени коне, бляскали шлемове. Стражите оградили конюшнята и колибите, един от тях огребал с копие простряното пране и го тръснал под навеса. Пристигнали и слуги с шест коня, натоварени с вързопи. Вълкашин, на тежък червен кон, предвождал писаната каруца със свирачите. Връхлетял на мегданчето, измъкнал меч и го размахал.

— Жекооо, камо те, бре! Живооо, ръгам и не гледам!

Че като кипнала една суматоха — и слуги, и коняри, и старци, и жени — всички се хвърлили да разтоварват вързопите, вадели от тях китеници, свилени чадъри с топки и пискюли, изкуствени цветя в саксии, огледала, златно седло и златна юзда, сърмени възглавници и лъскави гирлянди… Из навесите и колибите домъкнали дървени магарета, дъски и тарги, стъкмили малък подиум, застлали го, украсили го, проточили гирляндите. Покачили и две бурета, отрупали ги с възглавници и забучили до тях чадърите.

Готово.

Прекарали каруцата със свирачите до подиума и се подредили: на една страна слугите, на друга — конярите. Зад тях се скупчили жените и старците. Жеко застанал най-отпред, а зад него, в тълпата — Съгледвача.

Приближила богато украсена каляска, край нея яздели Боню и Мушан. Следвал ги кабриолет с Парапун и болярките, а зад него — още слуги и стражи, въоръжени с мечове и боздугани. Боню скочил от коня, каляската направила кръг и спряла. Двама слуги се втурнали и разстлали шарена черга-пътека от вратичката й, та до подиума.

Всички притаили дъх. Прозорчето на каляската паднало с трясък и Параскева подала любопитно ухилена глава. Боню ударил камбанката, обявил:

— Нейно! Пресветло! Величие!… Нашата обичана! И до снощи силно угрижена! А днес вече — щедро обнадеждена! Царица! Параскева! Да й дари небето…

Вълкашин замахнал с меча, свирачите накъдрили кратка бодра свирня. Боню тържествено отворил вратичката на каляската, подал ръка и Параскева скочила на чергата.

— Жекооо, дръвникооо, ликуваш ли? — ласкаво огледала тълпата царицата.

Жеко, тласнат от Съгледвача, политнал напред и се проснал по очи:

— Па къде повече, пресветла!

— Ликувай!… И аз ликувам. Всички ликуваме. И принцът ликува — и нетърпеливо погледнала Боню. — Ха де!

Боню пак ударил камбанката.

— Внимание!… Нашият ненагледно-слънчев и нежно-жизнерадостен престолонаследник принц Пулейко!… В деня на неговото! Дългоочаквано! Пълнолетие!…

Вълкашин замахнал, свирачите пак накъдрили бодро-оглушителна свирня…

Но от каляската не слязъл никой. Параскева почакала, покачала, ощипала Боню и той ревнал, сякаш преди малко не си бил довършил обявлението.

— И!… Пред неговото! Още по-дългоочаквано! Възмъжаване!… — Пак не слязъл никой.

— Чрез яхване на вълшебно-прочутия! — надигнал глас до вик Боню. — И до снощи неуловим! Кон Звездалия!

Не слязъл никой.

— Което чудо! След малко! Ще се извърши! Пред нашите смаяни очи!…

Не слязъл никой.

— Като с това се изпълни! Прокобата на орисниците!…

Не слязъл никой.

— Които имаха честта да го орисат на времето!

Не слязъл никой.

— Когато се пръкна за обща, спонтанна, неописуема, бурна, безкрайна, та чак продължителна! Радост!

И пак не слязъл никой.

Боню млъкнал, защото вече не се сещал какво да извика. Параскева ловко ритнала най-близкия слуга и усмихнато изсъскала:

— Аз ли да го смъквам?

Вълкашин съобразително замахнал, бодрата свирня гръмнала и повтаряла, повтаряла, повтаряла… Слугите се напъхали в каляската като в бърлогата на звяр. Веднага отчаян вопъл надвил свирнята, каляската се залюляла, клюмнала, разтресла се… И се успокоила. Изнесли Пулейко, поставили го на крака, оправили дрехите му. Един слуга се държал за темето, а Пулейко, както стискал кичур коса, посегнал да я изяде, но Параскева успяла да го хване миг преди да я налапа, опитала да отклони вниманието му… Напразно. Пулейко заритал, сборил се за плячката си, болярите го скрили с телата си. Параскева въздъхнала, мощно го зашлевила, а болярите се дръпнали и открили тълпата. Пулейко люшнал глава, сякаш я приветствал и забравил кичура коса. Качили го на подиума, свирнята секнала.

— Е, що?… — седнала под чадъра Параскева. — Да пристъпим.

— Свирачии, пригот-вис! — свирепо се опулил Вълкашин и вирнал меч.

— „Тих зефир повя, млад левент от царско ми ти коляно си чака кон! Я?“ Иииии-ат! — замахнал, свирнята гръмнала.

Жеко и конярите извели от отбора боядисаното животно, оседлали го със златното седло, сложили му златната юзда и го повели към подиума. Болярите и болярките крадливо се спогледали и щом царицата обърнала към тях разочаровано лице, един през друг наченали да ахкат престорено възхитени:

— Ау, колко бил вълшебен! Ау, не вярвам на очите си!

— Великолепен, та чак разкошен!

— А че и кротък, та дори безопасен!

— Дъхът ми спира! О, небе, колкото го гледам — по ми се гледа!…

— Я, мами! — успокоила се Параскева. — Я виж колко е разкошно-безопасен!

— На Пулейко!… Дай, вози се!… — протегнал ръце към коня принцът. — Го Пулейко яхааа, Пулейко тъгъдък-тъгъдък!

— Няма търпение, маминият — трогнала се царицата. Боню ударил камбанката и дълбоко се поклонил:

— О, принце наш! Иди яхни тоз кон и се прости с безгрижното си детство!…

— Свирачииии! — ревнал Вълкашин. — „Млад левент си кон дочакал, яхва го, а поток ромони у гора зелена“! Ааааат, два!

Гръмнала свирнята, а между Пулейко и слугите настанала нелепа борба — слугите го дърпали и ловели, защото искали да го качат на коня, а той щипел, хапел, ритал и дращел, защото също искал да се качи на коня. Най-сетне го настанили на седлото гордо лудостен, като огромна ухилена кукла. Жеко и Съгледвача повели коня и свирнята секнала — само тъпаните думкали бързо и напрегнато.

Параскева жадно се взирала в сина си, търсела да забележи очакваната промяна. Болярите пак се спогледали зад гърба й.

— Ау, почна се! — пляснала длани Зуна. — Ау, променя се теткиният! Ау, настръхвам, вижте, цялата настръхвам!…

— Ау, не вярвам на очите си! — додала Гергина.

— Бре, хора — провикнал се Парапун. — Бре гледайте колко царствено захвана да се очовечва!

Пулейко сритал коня, язденето му харесало. Опитал да ритне и Жеко, и Съгледвача — разярил се от бавния ход на помагачите.

— Пъгггпулейко тичка! На кон-конски! Ного-ного тичка, тъгъдък тичкааа!

Затичали, повели коня в тръс край човешкия пръстен и Пулейко, успокоен, си намерил добавъчно забавление — гордо ритал, когото достигне, а другите щедро плювал. Болярите продължили да внушават на Параскева старателно и търпеливо:

— Ау, чуйте как му укрепна гласът!

— Очевидно възмъжава!

— Да, ето — и осанката му стана по-властна…

— И погледът — по-твърд…

— И заплювките — по-точни! Като с ръчица умерва!

— Нали? — повлияно се зарадвала царицата. — И аз го забелязвам. А как левентски се смее, мамин юнак!… Мамин лъчезарник, божке!… — и размахала кърпичка. — Пулейкоооо!… Слънце и надеждо нашааа!… Ха още едно кръгче, мами.

Но какво правел Пулейко?… Нещо далечно привлякло вниманието му, тялото му се обръщало заедно с коня, а очите му оставали вперени в гората. Протегнал натам ръце, изревал зло и завистливо, тръснал се на коня и го сритал, сякаш го пъдел изпод себе си:

— Дааа, пъгггффф!… Го него иска, пъггг… Ихругонски-ного-ного! Го иска на Пулейко дии-дии!… Искааааа!

Луд ли?

Всички обърнали глави — и се втрещили. На хълма, облян от слънцето, се появил Звездалията със Стоедин и Невянка. Разиграл, плавно затичал и приближил. Болярите изтръпнало се спогледали.

— Я, те били два, Звездалиите! — пръв се опомнил Парапун.

— Ясно!… — веднага додал Боню. — Сега вече е ясно защо беше чак толкоз неуловим! Докато ловели, та омаломощавали единия — другият в това време сбирал сили!… Е, пресветла, имаме си два.

Човешкият пръстен се разкъсал и пропуснал Звездалията. Невянка уплашено се сгушила в Стоедин, а той любопитно огледал подиума, тълпата и приветливо свалил капа:

— Добра среща, хора!

— Кои сте вие, бре? — сърдито се изправила Параскева. Конярите, жените и старците чак сега познали Невянка, уплашили се, че ще ги издаде и викнали в един глас, та да попречат да се чуе и дума от нея.

— Защо ги питаш, царице! — надвикал врявата Жеко. — От хвърлей място се вижда, че са лъжци, тия лъжци с лъжци ние дни!… Хеле пък момичето — хем лъжливо, хем улаво!

— И лъжливо, и улаво! — ревнала хорово тълпата.

— Ни сме я виждали досега, нито я знаем, ама се види, че е от улава по-улава и една дума истина няма да изрече! — пак надул гърло Жеко.

— Ни дума истина няма да рече! Ето, чуй! — изревала тълпата.

Невянка изломотила нещо умолително и неразбираемо… Ломотила-обяснявала, ломотила-обяснявала… Конярите, жените и старците я слушали потресено, не вярвали на ушите си — нищо не й се разбирало, нищо-нищичко.

— Чакайте, хора — обадил се Стоедин. — Щом си царица — поклон. И вам, люде, поклон. Па знайте — не сме лъжци. Аз съм Стоедин, а невястата ми е Невянка. Хляба си гоним, ама щом ни не щете — оставайте със здраве. — И обърнал Звездалията. — Хайде, дий!…

— Стой! — скочила от подиума Параскева, по нея и болярите, и стражите. Заградили ги. — Чий кон яхаш, голтако? Ау, ще ги изям с парцалите!

— Успокой се, пресветла — задържал я Боню и се извърнал към Стоедин.

— Слизайте! Веднага!

— Този кон е наш, хора. Невянка го улови! — опитал да обясни Стоедин, но Парапун яростно посегнал да го удари.

— Ще го улови я! Като го пратихме да се напасе с кротко биле — и недъгав да го беше срещнал, пак щеше да го улови! Слизайте, че…

— Недейте, хора!… — примолил се Стоедин и изохкал. Пулейко, изхлузил се от боядисания кон, се втурнал и го захапал за цървула.

— Какво чакате бре, Боню — обидено се нацупила Параскева. — Утрепете ги веднага!

Слуги и стражи съборили Стоедин и Невянка. Щръкнали мечове и копия.

— Милост, царице! — побелял като ризата си Жеко. — Дай ми ги на мене! Тука работа много! Вместо да мрат, по-харно да работят!

— А, да благодарите, че ни е празник — омекнала Параскева и се върнала на подиума. — Пулейко, ха само едно кръгче с втория Звездалия, мами. Боню, и без свирни — хайде, каквото беше — беше.

Бързо оседлали истинския Звездалия, покачили Пулейко.

Принцът се затръскал на седлото лудостно ухилен, конят чинно пристъпял, конярите крепели ездача. Внезапно Звездалията се обърнал към обора, изтръгнал се от конярите и препуснал право към високата яка дървена стена. Всички онемяло гледали как конят се носи все по-бързо и по-бързо и току пред нея спрял вкопан. Пулейко излетял от гърба му, блъснал глава високо под стряхата и паднал в подножието на стената като златен вързоп.

— Боньууу, какво стана, Боню! — изплакала Параскева.

— Не помръдва!

— Никак, пресветла — подтиснал радостта си Боню. — Оооо, да се примирим с очевидното… оооооо! — целя.

Започнал с надежда и завършил с покруса. Тълпата ахнала. Златната купчина дрехи се раздвижила, Пулейко седнал, отърсил глава и изплюл треска.

Изправил се и огледал тълпата, усмихнал се сладникаво и зловещо. Външно това бил същият Пулейко, но в движенията му се появила сила и хищна воля. Грабнал секирата на най-близкия страж и тръгнал към подиума.

— Мами, защо никой не поздравлява твоето мило слънчице с щастливото му възмъжаване?…

— Оц… оц… оцеля! — уплашено се зарадвала Параскева.

— Мамино съкровище безценно…

— Да, моя царствена мами — подигравателно се поклонил Пулейко и привързал боядисания кон за истинския Звездалия. — И се чувствувам в завидно здраве.

— …и проговори! — потресено изфъфлил Боню.

— Аха! — пресегнал се Пулейко и откъснал от пояса на Мушан тежката торба. — Което прави още по-необяснимо спонтанното мълчание на верните ни присъстващи. — Ловко възседнал Звездалията и го разиграл. — Разтурям панаира! Живо, сгледа ни чака!

Пръв се съвзел Вълкашин, вирнал меч и изревал:

— Щастливо избавление, о, принце наш — ти, кой се очовечи тъй внезапно и в пълна си изправност! Ат, два и ура!

Свирнята гръмнала оглушително, слуги и стражи викали ура с цяло гърло и докато викали, сгъвали чадърите, прибирали огледала и саксии, връзвали денкове, трескаво товарели коне и каруци, настанал хаос… Всеки бързал да се подчини на сладникавата Пулейкова усмивчица. Параскева размахвала ръце от прозорчето на каляската, нямо крещяла към Боню, Парапун и болярките тичали подир кабриолета, настигнали го, каруцата със свирачите заприщила пътя, засвистели бичове — и най-сетне процесията потекла надолу към нивите и лозята и движението й приличало на бягство. Облак прах забулил и последните стражи…

А Пулейко приближил коня към Стоедин и Невянка, навел се, сграбчил момичето, метнал го пред себе си на седлото и като ритнал Стоедин, все така усмихнато изсъскал:

— Блъскаш ли се?…

— Стой! Недей, човече! — увиснал на юздата Стоедин. — Коня вземи, халал да ти е! Невянка остави!

— Издигам я слугиня в палата! — разиграл коня Пулейко и съборил Стоедин в прахта. — Път!… Вардаааа!…

Невянка изломотила ужасено и изгубила свяст. Пулейко пришпорил, но тълпата коняри, старци и жени стояла пред него като настръхнала стена и не го пущала да премине. Но и не можела да го приближи, защото Пулейко пак разиграл Звездалията, възправил го и се бранел със страшните му копита.

— Хора, грях е, не го пущайте!… — отново се хвърлил към него Стоедин и в този миг Пулейко гребнал от торбата шепа златици, яростно ги хвърлил към тълпата, сякаш я замерил:

— Обичам виии!

Златиците ударили хората в лицата и паднали в прахта. Пулейко запратил втора шепа, трета:

— Обичам ви!… Обичам ви!… — Тълпата окаменяла.

— Не я давайте, хора! — пак понечил да се хвърли към коня Стоедин. Нечии ръце го уловили като клещи.

— Обичам вииии! — биел със злато Пулейко и пак, и пак. — Аааах, колко ви обичам!

Една жена не издържала, вдигнала ръце да хване златица и веднага цялата тълпа се превърнала в мълчаливо озверяло кълбо, Стоедин изчезнал под купището тела, които ловели и събирали златици със сляпо настървение — търкаляли се, надвивали се, сплели се във фантастично многоглаво и многоръко-крако чудовище, вдигнало се гъсто турло прах. Пулейко хвърлил последната шепа, по нея и празната торба, засмял се тихо и тържествуващо:

— Ха така, обичам да е весело!

Спокойно се отдалечил и препуснал. Примрялата Невянка висяла през седлото като мъртва.

Постепенно чудовището се разплело, разпаднало се в изподрани, омацани, пъхтящи хора. Всеки стискал златици — кой шепа, кой две. Стоедин се изтръгнал, смазан и задъхан. Огледал се и всичко разбрал. Пулейко и Невянка вече не се виждали.

Прахта осядала върху стъпкани капели. Край разнебитения подиум се веели раздрани гирлянди.

— Ти си й тетин, нали? — отлепил уста Стоедин. Жеко мълчал. Мълчали и другите.

— Е защо така, бре… Първо я прогонихте, после се отрекохте от нея… Па накрая я спасихте, колко да я продадете.

— Не те знаеме кой си, момченце — глухо проговорил Жеко, — ама лесни думи приказваш.

— Лесни думи — хорово го подкрепила тълпата.

— Ако тебе те е сиромашия гнявила, назе ни е все смазала.

— Все смазала — унило повторила тълпата.

— Хайде, просто да ти е — вдигнал една от капите Жеко. — Оставаш при нас.

Пръв пуснал златица в капата и минал край всеки. Капата се напълнила. Подал му я:

— На и твоя дял.

— Не ща — отупал дрехи Стоедин и поел към нивите и лозята.

— Къде бре, момче? — повикал Жеко. — Недей по нея, ще те затрият! — Стоедин колебливо спрял и бързо се върнал:

— Дайте си ми дяла.

Хората облекчено се раздвижили, някой кратко се изсмял.

— Ха такааа, видя ли? — оживил се и Жеко. — Майката му е, като разсъдиш, да си речеш: това, дето стана, е и за нейно добро! По-харно слугиня в палата, отколкото господарка в обора!… На, и ние сме живи… От мене да запомниш, има една стара приказка: роб се смее, гроб се не смее!… По-добре ли щеше да е, ако ни бяха затрили?… Че то — малко оставаше. А сега вече — всеки от нас е друг човек!… Колко са такива, с по две шепи златици?… — и му подал капата. — Хайде, оставаш при нас.

— А, не — пресипал златиците в пазва Стоедин и му върнал капата. — Аз няма да ви трябвам.

Повече не го уговаряли. Гледали подире му, докато се изгубил надолу към лозята, и всички, които вече били нахлузили капи, ги свалили — като при погребение.
...


          Върнете се в началото  
 
 Заглавие: Re: Какво може биелата(В235)
МнениеПубликувано на: Сря Ное 28, 2012 11:31 pm
 

Аватар
saab-club.com member
saab-club.com member

Регистриран на: Пет Сеп 12, 2008 3:22 am
Мнения: 2957
Местоположение: София
Автомобил: MY98 9000 Aero
Не разбрах какво общо има биелата, но прочетох приказката, струва си да се направи. За да не товаря форума, който иска да си изтегли цялата приказка от тук:
http://dox.bg/files/dw?a=a2edf5cbca

_________________
Изображение+Изображение=Изображение


          Върнете се в началото  
 
 Заглавие: Re: Какво може биелата(В235)
МнениеПубликувано на: Съб Яну 19, 2013 10:09 am
 


Регистриран на: Сря Яну 09, 2013 8:51 pm
Мнения: 8
Автомобил: saab 9-3
Хубава приказка. Поздравления.


          Върнете се в началото  
 
 Заглавие: Re: Какво може биелата(В235)
МнениеПубликувано на: Сря Яну 23, 2013 9:56 pm
 

Аватар

Регистриран на: Вто Юни 26, 2007 9:11 pm
Мнения: 1692
Местоположение: FUGM
Автомобил: saab FUGM
:magic


          Върнете се в началото  
 
 Заглавие: Re: Какво може биелата(В235)
МнениеПубликувано на: Сря Яну 23, 2013 10:11 pm
 

Аватар

Регистриран на: Пет Юни 20, 2008 6:53 pm
Мнения: 661
Местоположение: по координатата
Автомобил: фтумобил
Сашо и на мене ми харесва :snap: :mrgreen: ... очаквам продължение... може би какво може разпределителния вал на B202 :D

_________________
Sierra Alpha Alpha Bravo


          Върнете се в началото  
 
 Заглавие: Re: Какво може биелата(В235)
МнениеПубликувано на: Сря Яну 23, 2013 11:31 pm
 

Аватар

Регистриран на: Вто Юни 26, 2007 9:11 pm
Мнения: 1692
Местоположение: FUGM
Автомобил: saab FUGM
Е там вече ще сложа "Чоко и Боко" или "Спас и Нели"


          Върнете се в началото  
 
  Препоръчваме Ви:   

Портал » Начало форум » Гараж » Performance & Tuning

 
Напиши нова тема Отговори на тема



Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Иди на:  

Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

cron

Ads

 
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group, X-Static by Skin-Lab